(не)възможното доверие на гражданите към партии и лидери

Анна Кръстева в Bloomberg Businessweek Bg

Мобилните ми пътища ме срещнаха с един холандски юрист, консултиращ фирми и институции по всички континенти. Попитах го на базата огромния му интеркултурен опит как би обяснил, че холандците са шастлив народ. Отговърът искрено ме впечатли, защото ме отведе и към известните холандски канали. Две основни причини за щастието на своите съграждани открои събеседникът. Интересите и благоденствието на гражданите са първа грижа на държавата, независимо от цвета на партии и правителства. Гражданите имат силната и дългосрочна увереност, че това ще продължава да бъде така. Самите граждани са научени от природата и историята си да не разчитат само на държавата, а да работят рамо до рамо със своите съседи и съграждани – всеки трябва редовно да почиства своята част от канала. Без тази споделена отговорност страната под морското равнище не би могла да съществува.

Доверие, споделена отговорност, сигурно настояще, гарантирано бъдеще. Изблиците от смях на съседна маса ярко демонстрираха, че и в страна, където нито едно от тези условия не е налице, щастието пак може да съществува. Но тук мисълта ми не е за щастието на една нация, а за доверието, което гради нишките между хората и държавата, между гражданите и техните политически представители. Какво ни казва политическата кампания? Ще го има ли споделеното ни бъдеше?

Пост-демокрация в чували и сакове

Пост-демокрацията е сложно понятие за просто, познато ни до болка явление – институциите съществуват, но са празна черупка, държавата не служи на общия ни интерес, а на тесен олигархичен елит от политици и техните обръчи от (не само офшорни) фирми. Ако кампанията е скучна до заспиване, то е зашото за пост-демократичните партии е по-евтино да купят избори – и буквално, и чрез медиен маркетинг, отколкото да общуват с нас от врата на врата.

Аргументът, че навсякъде има корупция, не е валиден за България. Тук корупцията обижда дори естетическото чувство – тя е в ‘чували и сакове’. Две трансформации бележат възхода на пост-демократичната държава у нас. Първата е преходът от корупция към ендемична корупция, последван от прехода от системната корупция към прихваната държава, в която прокуратура и държава не ни отместват и на йота от трайната ни уседналост в блатото на най-корумпираната страна в ЕС.

Втората промяна е свързана с пост-демокрацията като политически проект. При ГЕРБ той не беше заявен, държавата беше разяждана от кюлчета злато, спестени стотици милиони на бюджета, но поне свенливо се говореше обратното. Сега навлизаме в новия етап, където от задкулисието пост-демокрацията гордо излиза на авансцената с активен кандидат депутат, който медиите отразяват повече от кандидат-президентите, който се среща с кмет след кмет, за да не си помисли някой, че има някакво ниво, което може да си позволи да не забравя за Магнитски, досиетата Пандора, родните протести.

Премиерска или президентска република

Да, няма как текст за изборите да не достигне до сблъсъка Радев – Борисов. Които и да са играчите на терена, именно този сблъсък фокусира и структурира политическите турбуленции. Бойко Борисов не просто властва десетилетие, Бойко Борисов и ГЕРБ изковаха идеята за лидерство по образа на Бойко Борисов – силен мъжага, не просто военен, а генерал, човек от народа. След брака с обединените патриоти този образ започна да става все по-националистичен (Северна Македония, бежанските вълни, които все се привиждат). Този образ стана хегемонен, доминиращ представите, нагласите, медийната и публичната среда, електоралното поведение. Именно този хегемонен модел роди множество парадоксални разминавания – най-завършен и успешен негов израз днес не е Бойко Борисов, а Румен Радев. Първият опит на ГЕРБ да се отклони от него с Цецка Цачева беше тотално фиаско. Сега ГЕРБ са изправени пред предизвикателството – ще успеят ли от втори опит успешно да се провивопоставят на образа на политическия лидер, който сами те са въвели и поддържали? Очертава се парадоксална президентска надпревара – Румен Радев, подкрепен от БСП и ИТН, днес е по-рейтинговата реализация на модела, утвърден от Бойко Борисов. Проф. Герджиков, подкрепен от Борисов и ГЕРБ, е отрицание на модела на Борисов, близък до политическия профил на градската десница.

Hard или soft национал популизъм

Кой казва, че няма добри новини. Два парламента вече българските избиратели конституират без екстремисти и хард националисти. Имат желание да го направят и за трети път тази година, ако останалите партии поне за малко се захванат за реалните проблеми и кълбото кризи.

Разлюбването винаги е драма, в политиката още по-разтърсваща, защото е публично видима. Изнервените от загубата на народната любов екстремисти нахлуват при мирни граждани и шамаросват жени, други се опитват да превърнат двама недоволни граждани в анти-бежанско множество , трети се ваксинират, но съскат срещу ваксините, други или същите се карат на журналисти… Зрителите на този спектакъл се сешат за стария филм ‘Уморените коне ги убиват, нали’…

Най-голямата драма на родния национал-популизъм е неговата любов към Русия. Дали тази любов е монетаризирана, енергетизирана и т.н., няма прекалено голямо значение, тя си остава изневяра към официално декларираната любима – родината.

И любовта, и политиката не търпи празни пространства. Доста успешно в поизпразнената ниша се намества по-умереният национал-популизъм на бившия, канещ се и за бъдещ президент Румен Радев.

Червените линии или детската болест на партиите у нас

Детската болест на политологията като университетска дисциплина дълго време беше акцентът върху партии, кампании, маргетинг, избори, дискурси. Теми като здравна политика, образователна, социална и т.н. политики изглеждаха по-скучни, не достатъчно атрактивни. Казано по-просто, важното е да се вземе властта, а какво точно ще се прави с нея след това остава замъглено, но не като в красивите картини на хималайските върхове.

Тази детска болест не успяват да излекуват нито стари, нито нови лидери. Те продължават да чертаят червени линии – една лидерка пак ни говори за Истанбулска конвенция, друг лидер нон стоп си говори за мажоритарен вот, трети, четвърти, пети размахват анти-ваксърски пръст. Ако гражданите трайно не се доверяват на партиите, то е защото ясно виждат, че живеят в различни светове. В света на гражданите всеки ден умират техни близки и познати в рекордни за света стойности, бизнесите се задъхват, безработицата задушава. Каква Истанбулска конвенция, какъв мажоритарен вот… Ще престанат ли лидерите да си гледат пъпа и ще седнат ли на ученическата скамейка да се учат на смирение и на коалиционна култура– от това как гражданите ще си отговорят на този въпрос засисят резултатите на 14 ноември.

Промяна – отдолу на пълна пара, отгоре – скърцане и зацикляне

В кипящото гърне на хаоса не е лесно да се види панорамната картина, а тя е впечатляваща. Само за една година, сред пандемия, безпомощни партии, провалени парламенти, криза върху криза , българските граждани сътвориха две огромни промени.

Промяна често се римува с парадокс. Протестите през есента на 2020г не постигнаха нито едно от конкретните си искания, но стартираха и катализираха промените. Без краткосрочен резултат, но с мощен ефект. Първо, създадоха коалиция на промяната. Ключов стълб в нея са множеството български граждани, осъждащи корупцията и подкрепящи исканията за промяна. Другият стълб е високото в българския дух, най-известни български интелектуалци – от Теди Ушев до Георги Господинов, които категорично и последователно отстояват идеята за свеж полъх в българската политика. Третият стълб също е гъсто населен, но не от вътрешни, а от външни актьори – стратегически партьори на страната ни като САШ (становища на Конгреса за ендемичната корупция у нас, Магнитски), ЕС (множество критични доклади), журналистически разследвания (досиетата Пандора).

Пробив е и радикалното преструктуриране на партийната сцена. Само за една година се появиха три нови партии/коалиции на промяната, разбъркаха се картите, така че няма гарантирани първи и втори места, малки и големи партии.

Посланията на гражданите са ясни. Неясно е защо още не ги разбират политиците:

• Искаме промяна, затова ви пренареждаме, даваме ви власт и шанс да я употребите за наше, не за ваше добро.
• Не искаме нов спасител, искаме не арогантни, а служещи политици, не вярваме на никоя партия достатъчно, за да й дадем мнозинство (парен каша духа), не искаме да ви направим задачата лесна, искаме да докажете, че можете.
• Когато го направите, ще ви дарим с доверие и ще ви преизберем.

***

Време е всяка партия и лидер да се захване с неговата част от канала, за да излезем най-сетне от мочурището.

Анна Кръстева. Нов президент – надали, ново политическо лидерство – дали? Дневник, 4.10.21.

https://www.dnevnik.bg/izbori_2021/2021/10/04/4260818_nov_prezident_nadali_novo_politichesko_liderstvo_dali/

This article has a threefold aim. First, to create a typology of Balkan migration crises. Second, to reflect on how migration is theorized in a crisis situation by analyzing the competing conceptual clusters and proposing new ones. Third, to measure the ratio between the region’s crisis and anti-crisis potential in the field of migration in regard both to agency and policies. The article is structured in four parts. The first part reconstructs the conceptual history of “crisis” and its affirmation as the hegemonic discourse of contemporary times. The second part introduces temporality as a
theoretical zoom that illuminates a different migration profile depending on whether we are observing it in a short-term, mid-term, or long-term perspective. The third part presents a new typology of Balkan migration crises based on different criteria. It structures Balkan migration crises into two clusters: real and constructed. The article seeks to answer the question of why, given the abundance of real refugee and migration crises, new ones are constructed. The fourth part goes beyond the crisis and analyzes the migration and development nexus as a major policy innovation. The conclusion offers a comparative analysis of the diverse Balkan migration crises.

Anna Krasteva .Balkan Migration Crises and Beyond. In: Southeastern Europe 45 (2021), 173-203

doi:10.30965/18763332-45020001

Free access:

https://brill.com/view/journals/seeu/45/2/article-p173_173.xml

‘С малко, но завинаги’ – беше лозунгът на първата демократична победа в началото на прехода. С доста и задълго – такъв е ефектът на земетръсните промени днес.  Ще го резюмирам в шесте най-емблематични промени.

Край на мита за безалтернативността на ГЕРБ

Гражданите го знаеха още от протестното лято, ГЕРБ ни праща Любен Дилов да ни съобщава, че не го разбират и днес.

Десетилетието ГЕРБ може да се резюмира в политическа арогантност, клиентелизъм и неизтощим апетит за превръщане на евросредства в чекмеджета.

 ‘Нямате експертиза, хора, трябва да се учите, а ние имаме огромен потенциал’ – реди премиерът под падащ сняг, а гражданите се чудят какъв ПР ефект си въобразяват, че постигат медийните му съветниците. Но това, за което гражданите въобше не се чудят, е за непоносимостта на политическата арогантност на претенциите на премиера, трайно и стабилно държаш родината ни като най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС. Корупцията и прихваната държава не са вторични резултати от управлението на ГЕРБ, те са неговата същност. Парадоксално, че си ги превръшат и в имиджов бранд: кампанията на ГЕРБ завъртя в оборот ‘експертния’ потенциал на Владислав Горанов и Делян Добрев – емблeматични лица, които дори самият ГЕРБ беше отстранил за корупция. Политическата арогантност достига неизменни върхове и в игнорирането постоянните критики – от площада до Брюксел и Вашингтон.

Една четвърт от електоралното тяло е солиден резултат. Чакаме още данни, за да се вгледаме по-конкретно в профила му. Ясно и сега е, че ядрото му е клиентелата, създадена от самия ГЕРБ. Тя има две съставки: администрацията на национално, регионално и локално ниво, назначена с протекции или пряко политически обвързана с управляващите; обръчите от фирми, на които се разпределят евросредства с ангажимента служителите им да крепят електорално модела, който ги храни.

Новите 60 милиарда на брюкселския хоризонт пречат на премиера да слезе достойно от властта. Както купиха десетилетието безвремие, така сега искат да купят и бъдещето ни.

https://www.dnevnik.bg/izbori_2021/2021/04/05/4193085_edni_se_boriat_za_60_mlrd_drugi_za_budeshte/

Корнелия Нинова изпразни лявото пространство

Лидерката на БСП отдавна изпразни БСП от съдържание, сега я изпразни и от електорат. Двете страсти на Нинова – кръстоносният поход срещу опонентите й и Истанбулската конвенция . предизвикаха две земетръсни трансформации.

Първата е свеждането на БСП от системна до бутикова лидерска партия. Всички разбраха колко искрено Нинова мрази Истанбулската конвенция, но не разбраха достатъчно каво мисли и прави за бедността, социалните неравенства, дискриминацията.

Втората промяна е също впечатляваща – изпразни се лявото пространство. Чуждестранните наблюдатели не могат да се начудят. Логично, в най-бедната държава се очаква да има силни леви послания и партии. Замяната на лява реторика с националистическа оголи половината партийна сцена.

Ще се запътят ли някои от новите партии към това изпразнено политическо поле е една от пост-изборните интриги.

От агресивен национализъм към афективен патриотизъм

Не на омразата – това е едно от най-красивите послания на гражданите към политиците. Управленската трибуна вместо да омекоти крайно-десния екстремизъм на националистите, го усили като мегафон. А нашите националисти обичат да мразят – и малцинствата, и бежанците, които изчезнаха в последните години, но те пак си говорят против, и съседите. Превръщането на езика на омразата в държавна външна политика е един от тежките политически грехове на отишалата си управляваща коалиция.

Българските граждани обичат родината, но предпочитат именно да я обичат, а не да мразят. Афективният патриотичен бранд на Слави Трифонов успя да улови тези нагласи.

Край на ДПС като неформалния втори

От трето на пето място – това е ДПС-земетресението. То отеква както по отношение политическите претенции на партията, така и върху структурирането на цялото политическо пространство.

От началото на прехода ДПС се радва на две политически привилегии. Първата е, че политическото му влияние винаги е било значително по-голямо от електоралната му тежест. ДПС представлява интересите на определена група от населението, а то си отреждаше – и често му отреждаха – ролята на решаващ ключов играч. Втората е, че официалният трети често беше неофициалният втори. Ако ГЕРБ изкара мандата си докрай, това в не малка степен се дължеше и на ДПС, даващо рамо в  ключови гласувания в парламента.

Голяма новина е, че слизането от гордото второ/трето към скромното пето място се дължи не на пореден инженерен проект като ДОСТ и други преди него, а отдолу, от гражданския вот, който успя да покаже на политиците подобаващото им място.

Освен като неформална патерица на ГЕРБ, ДПС споделя с досегашните упрявляващи още две политически страсти – арогантността и неудържимата привързаност към брюкселските милиарди. Ако сега наблюдаваме усилното позеленяване на ДПС, то не е заради загриженост за климат и околна среда, а заради най-подходящия бранд, който да им осигури успешна стартова позиция към очакваните 60 милирада зелени и пост-ковид фондове.

Младите пожелаха бъдеще с гласа си

‘Днес има остър дефицит на бъдеще’ е политическата диагноза на писателя Георги Господинов. ‘Искам бъдеще’ и ‘Искам да искам да живея в България’ бяха най-ярките послания на протестния площад. Питаха тогава младите дали ще гласуват. Направиха го – за ‘Има такъв народ’ и ‘Демократична България’.

Безспорен демократичен резултат на вота за ‘Има такъв народ’ е, че доведе до урните негласували преди избиратели. От къде започва този път – от плошада или конценртната зала е важно, но още по-важно е, че свършва до урните, до поетата отговорност за бъдещето. Каква политика ще предложи Слави Трифонов в отговор на огромното доверие и очакване на промяна е най-голямата мистерия на тези избори. Ще я наблюдаваме под лупа.

‘Демократична България’ – ще успее ли да освободи България от хватката на пост-демокрацията

‘Демократична България’ е предвидимият и рационалният глас на бъдещето. И защото завъртяха колелото на промяната с акцията в Росенец, и защото последователно през годините отстояват каузата за съдебна реформа, и защото зелените послания не са мимикрия за фондове, а грижа да се опази малкото останала неразграбена природа.

Преходът започна със сблъсъка между вятъра на промяната от столицата и големите градове и окопаното статукво. Тогава залогът беше преход от комунизъм към демокрация. Днес залогът е отново е демократичен, но различен – необходимостта България да се освободи от хватката на пост-демокрацията, на изпразването на институциите от съдържание и подчиняването им на частни интереси.

‘Демократична България’ отвоюва столицата от пост-демократичната хватка на ГЕРБ. Ще успее ли да спечели цялата страна?

Има хоризонт. Много работа предстои.

Едни продават магистрали, други – омраза, Слави Трифонов продава мечти.

Той печели български избиратели с една голяма мечта. Харесваме един политик, вдъхновява ни, вдъхва ни доверие – избираме го да ни представлява. Утре политикът се изкушава от властта, започва да заделя, да мисли повече за себе си и ‘обръчите’ отколкото за нас – разочарова ни, загубваме доверие и го отзоваваме.

Тази красива мечта е политическа утопия. Не е измислен още изборният механизъм, който да я гарантира. Слави й даде име – мажоритарен вот в два тура. Името е по-скучно от мечтата, затова феновете не се съсредоточиха върху него, а прегърнаха политическата мечта, която никой друг не им предлага. Колко са феновете ще преброим неделя. Това е кратката история на звездния проект. По-дългата е в редовете по-долу.

Анна Кръстева. Слави Трифонов – продавачът на мечти.-Дневник, 1.04.21.

https://www.dnevnik.bg/izbori_2021/2021/04/01/4192469_slavi_trifonov_prodavachut_na_mechti/

Бепе Грило по български

Бепе Грило преди десетилетие заплени италианците като започна пряко да си общува с тях. На две агори – площада и интернет. На площадите по италианските градове в стила на comedia del arte от скечовете прескачаще в политиката и обратно, а славата му растеше пропорционално на тълпите на площада. Феновете се множаха и в интернет, където Бепе Грило списваше най-популярния политически блог, който със сарказъм и хумор громеше продажната политическа класа. Неусетно и полека скечът прераства в политика, макар инструментите да оставаха същите – депутатите се селекционираха по интернет и пак там се отчитаха на избирателите си.

Слави Трифонов сля площада и медиата в едно – уникалното си тв шоу ‘Ние участваме в камрпанията по начина, по който я разбираме, а ние я разбираме, защото сме отдавна в тази сфера’. Така Слави Трифонов резюмира веруюто си във Фейсбук. Две послания четем в това верую. Първото е любимият лозунг на прехода: Едни спазват правилата, други ги създаваме. Няма кой да учи Слави как се прави кампания – толкова е скучно да се готвиш за дебати, които никой не слуша, когато по Фейсбук с теб си общуват 783 хиляди и 11 хиляди пишат коментари. А летоброенето в политиката Слави неусетно е слял с летоброенето на шоуто – ‘отдавна сме в тази сфера’.

Влизането в управлението помрачи звездата на ‘Петте звезди’ на Бепе Грило. Колко силна ще е звездата на Слави след неговата ‘некампания’ и изборите също ще зависи в опозиция или в правителство Слави Трифонов ще избере да я ситуира.

Поколението П

Поколението ‘Патриот’, взряно в проекта Трифонов, не е на истеричните националисти, мразещи Македония, роми, бежанци. То е на припяващите  възрожденски патриотични песни, на тези, които и на най-малкия планински връх развяват българския флаг, на танцуващите по музиката на Слави и Ку Ку Бенд от сватби до кръщенета.

П е и Протест, поколението на  ‘Искам да искам да живея в България’, както искаше протестният площад. На Voicе, не на Exit, на гласа, избрал да остане, не да напусне.

Поколението на протеста иска да бъде чуто на тези избори. Много са конкурентите да го спечелят. Колко от тях ще влеят своя глас в ‘Има такъв народ’ e една от най-големите интриги на тези избори.

Политика по пантофи:

между гражданския контрол и радикалната демофилия

Вие сте свободни граждани – ще ми задавате въпроси, а аз ще ви отговарям. Нямам нужда от посредници – журналисти. Така Слави Трифонов започва своята комуникационна иновация – общуване с електората във Фейсбук ‘по пантофи’. Мизансценът на прякото обшуване с народа е домашно-непосредствено, дрескодът – още повече. Радикалната демофилия обаче не е (само) театър, тя е стратегия и пронизва и посланията, и програмата, и езика на тялото, и песните.

Програмата директно връчва властта на народа – той пряко ще избира и главния прокурор, и шефовете на полицията. Гражданският контрол е повсеместен: програмата предвижда електронни механизми за комуникация и граждански контрол, както и гражданско участие в отворени данни. Може да звучи почти като повторение, но рефренът е важен за засилване на посланието и гражданският контрол е ключов и в здравеопазването, и при електронното управление, и при обществените поръчки. Навсякъде е скъсена дистанцията с институциите и ИТК е сред партиите, пледиращи за индивидуална конституционна жалба.

Слоганът ‘Решаващият глас си ти’ и гражданският контрол са силни демократични послания на ИТК.  Те обаче биват отслабени по два  начина.

Първият е радикалната демофилия – народът е всичко, няма държава, институции,  правила. ‘Крайно време е ти да управляваш! Вземи нещата в свои ръце и спри тяхната игра. Няма такава вържава, но има такъв народ’.  Избирателната утопия – днес избираш, утре отзоваваш, е допълнена с управленска утопия – народът става елит и управлява. Всички революции вярват в тази утопия. Революционен патос в скучна кампания със сигурност е разнообразие, но как народът да стане управленец историята още не е изобретила.

Вторият начин на отслабване на гражданското послание е радикалният популизъм. Слави е перфектният популист, изстрелян в политиката от любовта между лидера и народа, която нищо не трябва да отслаби, и връзката между тях, която нищо не може да раздалечи. ‘Нямах избор’ е лайтмотивът на Фейсбук общуването с електората. Слави гради образа си на човек, обречен на властта.  Властта показа, споделя на феновете си той, че 3.5 милиона българи не я интересуват, че Конституцията и законът не я интересуват. 

3.5 милиона българи е сакрално число. Другите кандидати рядко се осмеляват да назовават брой граждани, Слави го прави гордо и непрестанно. Гласувалите на референдума му той счита за своя ‘народ’. Няма друг изход освен да основe партия, за да ги представлява.

Лидерът на радикалната демофилия не може да има друго освен противоречиво отношение към властта – хем радикално я отхвърля, хем посяга към нея. Оттам и каскадата послания,  които трябва да удавят противоречието в атрактивността на парадокса: ‘Властта, парите, славата не са за този, който ги иска, а за този, който не ги иска’; ‘Като не знаеш какво да правиш, направи го достойно’; ‘Ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще.’

Много песни, малко кампания, но и доста real politik

‘Какво е отношението ви с Бойко Борисов, бяхте приятели, а и едни проценти се споменават.’ Феновете не са безкритични, задават въпроси, опитват се да разберат. За процентите не чуват пояснения, за приятелството – няколко, вярно, имало го е, но е в миналото…

В настоящето, и съвсем сериозно, Слави Трифонов обяви новата си любов – президента Радев. Пак генерал, и с най-високия рейтинг, и говори като гражданите, а и достоен – според портрета на Слави. Гражданите може да са ‘решаващият глас’, но това никак не пречи на политиците да си правят сметки на техен гръб. С фрагментирания бъдещ парламент, махалото на мандата може да премине от ГЕРБ през БСП и да достигне до трета политическа партия. А коя ще е тази трета партия, президентът, според Конституцията, може сам да избере. ДПС не държи да подкрепи Р.Радев за втори мандат, а С. Трифонов оставя гостроприемно открехната вратата. Та покрай песните алъш-веришът си върви: ти на мен – евентуалния трети мандат за съставяне на правителство, аз на теб – подкрепа на президентските избори.

Откраднатият смисъл и празният символ

Светла Енчева[i] си е направила труда да изчисли, че програмата на ГЕРБ употребява 71 път думата ‘приоритет’, гарнирана със ‘стратегичски’, ‘ключов’ и ‘върхов’. Нещо, което се повтаря 71 пъти, не може да бъде нито приоритет, нито ключово, още по-малко стратегическо и съвсем пък не върховно. Феновете на Слави са сред отвратените от това открадване на съдържанието от думите, от търкалянето на фрази без смисъл, от политика без посока.

Спойката е отвращението от управляващите, убеждението, че корупция, арогантност и безнаканост не трябва повече да се търпят. Оттук нататък портретът на електората на Слави Трифонов става пъстър: български бизнесмен иска от Слави най-сетне да въведе електронно правителство; друг участник иска Истината; дама от малък град има съвсем конкретно предложение – шом България бъде осъдена, да не плашаме всички ние, а виновният служител.

Как да се обедини разнообразие от очаквания, нагласи, искания? Слави Трифонов приложи стратегията на ‘празния символ’. Той не е я изобретил – първи на българската политическа сцена я въведе Симеон Сакскобурготски, който под предлог, че не говори български, не говореше или говореше неразбираемо, така че в привлекателния като форма и празен като съдържание образ комфортно да се обединят и десни, и леви, и монархисти, и републиканци. Слави – професионалистът на словото, избра той и хората му да не говорят през тази кампания. Некампания като кампания. Липсата казионното предизборно говорене е реализация на стратегията на празния символ – правиш силна заявка за пробив и промяна, но не я обговаряш, не я изпълваш с конкретно съдържание. Колкото по-празна от специфични обещавия е заявката, толкова по-отворена е тя към всички избиратели с поканата всеки да сложи в нея каквото съдържание иска.

‘От години не гласуваме. Сега – за вас. Цялото ни поколение е заложило на вас.’ Това признание на дама от голям град резюмира силата на проекта Слави Трифонов – способността му да вкара в електоралното тяло пасивни заради омерзение от политическата класа граждани.

Въпросът е ще им върне ли Слави Трифонов откраднатия смисъл и загубената посока. Единственото сигурно е грандиозното шоу. Парадоксално, но съвсем в духа на politainment (entertainment politics), нямаше кампания, но ще има приключване на кампанията. Всички политици отчаяно се борят за народната любов тази седмица, само Слави ще я поиска с песен в ‘Има такъв концерт’ в Армеец.

 ‘Къде си вярна ти любов народна’. Ще разберем неделя вечер.

---

[i] Светла Енчева. Училището според предизборните програми: между казармения на;ионализъм и формирането на модерни личности.- Тоест, 27.03.21.

Key note of Anna Krasteva at the ICMP’ 9^th Prague Process webinar, 17 December 2020.

https://www.pragueprocess.eu/en/migration-observatory/publications/document?id=278

The paper aims at analysing the contrasting migration profile of a region torn between the urgency of refugee management and legacy of forced migrations, from one side, and the economic, social and policy need to prioritize labor migrations as a tool for national and regional development, from another side. It is structured in three parts.

Multiplication and differentiation of refugee & migration crises

The last three decades have been marked by diverse refugee crises – the forced displacements during the pre-Dayton wars & conflicts that transformed the WB into an European ‘migration champion’ (the biggest forced migration flows after SWW); the Balkan refugee road during the Syrian migration crisis; recent new wave in some countries, BH being emblematic for both the first and third wave. The paper will compare the refugee crises in social (origin, profile and size of the flows) and policy terms (crisis management). Three policy perspectives are relevant for the analysis: national, regional and European.

The multiplication of migration crises could take different forms. The paper will examine the applicability to the WB of the author’s differentiation between ‘factual’ and ‘post-democratic migration crisis’ and of the idea that ‘If the migration crisis did not exist, it would have been invented by populist leaders’.

‘Engage. Enable. Empower’ – the new policy prioritization of labor migrations

Regional labor mobility, emigration, (virtual) return, immigration illustrate the large bouquet of labor migrations mobilised in the double aim of soft connectivity of the post-conflict region and of the socio-economic development of the WB countries. The migration & development nexus is the policy innovation of the last decade crystalized in new legislation, institutionalization, policy documents and (good) practices. The Albanian ‘3E approach’ – Engage, Enable, Empower – expresses the positive pathos of the new policy mainstream. The paper will scrutinize the capacity of labor migration policy to change the profile of a region marked by forced displacements and refugee waves.

Policy recommendations inspired by the new Pact on Migration and Asylum.

The new Pact is a fully fledge policy document with innovative ideas such as ‘flexible solidarity’ and comprehensive approach encompassing migration and integration, security and borders, cooperation with neighbouring and partnership countries. The Pact was adopted by the EC last September. The policy recommendations aim to outline paths for improvement of migration & integration policies in WB in the light of the new policy priorities and agenda.

Видео ‘Да градиш мостове чрез хляб и арт’

The paper aims at analysing the contrasting migration profile of a region torn between the urgency of refugee management and legacy of forced migrations, from one side, and the economic, social and policy need to prioritize labor migrations as a tool for national and regional development, from another side. It is structured in three parts.

Multiplication and differentiation of refugee & migration crises

The last three decades have been marked by diverse refugee crises – the forced displacements during the pre-Dayton wars & conflicts that transformed the WB into an European ‘migration champion’ (the biggest forced migration flows after SWW); the Balkan refugee road during the Syrian migration crisis; recent new wave in some countries, BH being emblematic for both the first and third wave. The paper will compare the refugee crises in social (origin, profile and size of the flows) and policy terms (crisis management). Three policy perspectives are relevant for the analysis: national, regional and European.

The multiplication of migration crises could take different forms. The paper will examine the applicability to the WB of the author’s differentiation between ‘factual’ and ‘post-democratic migration crisis’ and of the idea that ‘If the migration crisis did not exist, it would have been invented by populist leaders’.

‘Engage. Enable. Empower’ – the new policy prioritization of labor migrations

Regional labor mobility, emigration, (virtual) return, immigration illustrate the large bouquet of labor migrations mobilised in the double aim of soft connectivity of the post-conflict region and of the socio-economic development of the WB countries. The migration & development nexus is the policy innovation of the last decade crystalized in new legislation, institutionalization, policy documents and (good) practices. The Albanian ‘3E approach’ – Engage, Enable, Empower – expresses the positive pathos of the new policy mainstream. The paper will scrutinize the capacity of labor migration policy to change the profile of a region marked by forced displacements and refugee waves.

Policy recommendations inspired by the new Pact on Migration and Asylum.

The new Pact is a fully fledge policy document with innovative ideas such as ‘flexible solidarity’ and comprehensive approach encompassing migration and integration, security and borders, cooperation with neighbouring and partnership countries. The Pact was adopted by the EC last September. The policy recommendations aim to outline paths for improvement of migration & integration policies in WB in the light of the new policy priorities and agenda.

Please register to the webinar through following the link: https://us02web.zoom.us/webinar/register/WN_CgjSKvYlR9abzQY-xNsDqQ. You will receive the link to the webinar room, as soon as your registration is approved.