Антоний Тодоров

Политическият съспенс приключи, както изглежда, макар никога да не трябва да подценяваме въображението на сценаристите на политическото шоу. Онова, което преди 9 месеца изглеждаше като „техническа“ ротация на премиерите, като обикновено продължение на правителственото сътрудничество между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС наречено „сглобка“ или „не-коалиция“, предизвика разрив. Най-вероятният изход ще са отново предсрочни избори.

Кой иска избори?

Повечето сондажи на общественото мнение показват, че уморените от безрезултатни избори граждани в по-голямата си част не искат отново избори. Официално избори не искат нито от ГЕРБ-СДС, нито от ПП-ДБ, макар принципно да не ги изключват, но като последен вариант. ДПС не искаха предсрочни избори, но накрая и те заявиха, че „този парламент е изчерпан“. Избори искат от опозицията, официално за това се произнесоха от „Възраждане“, БСП и ИТН.

Какво стои зад такива изявления? ПП-ДБ вероятно смятат, че едни предсрочни избори ще доведат до намаляване на парламентарната им тежест – по-малко гласове, по-малко депутатски мандати. ГЕРБ-СДС също не би трябвало да са ентусиазирани за предсрочни избори, защото най-вероятно след тях, макар и първи по брой гласове,  отново няма да имат мнозинство, а ще трябва да търсят коалиционни партньори, отново ще трябва да се обърнат към ПП-ДБ и изобщо – да молят за подкрепа. ДПС вероятно също нямат ентусиазъм за предсрочни избори, защото пак ще настояват за „признание“, но без гаранции, че ще участват в управлението.

Опозицията настоява за предсрочни избори някак по навик – това й е работата. Но едни нови избори няма да дадат на „Възраждане“ парламентарно мнозинство и няма да извадят партията от изолация, макар и да получат малко повече места в парламента. БСП няма да получи повече гласове и едва ли повече депутатски мандати, едва ли ще успее да надмине „Възраждане“ и да бъде по-важен фактор за формиране на правителствена коалиция (а и с кого?). ИТН може и да не надскочи изборната бариера от 4%, затова едни нови избори биха били много рискови. Демонстрираният от лидерите на опозицията ентусиазъм за нови избори е неоснователен, освен ако не си правят сметки за една и съща дата с европейските избори, което да им даде малко повече мандати в Европейския парламент. Последното, обаче, е твърде нищожна компенсация за иначе незначителния шанс да участват в управлението.

Защо, тогава, така лесно се стигна до нови избори, след като би имало незначителни размествания между партиите и отново невъзможни мнозинства?  Причините трябва да се търсят най-вече в поведението на ГЕРБ-СДС. Нека припомним, че тази коалиция прие преди 9 месеца да бъде крепител на правителство съставено предимно от ПП-ДБ, да участва минимално с позицията на вицепремиер и министър на външните работи, да се съгласи да има „поддържаща роля“, макар и с най-много избрани депутати в Народното събрание. Това за ГЕРБ изглеждаше като принудителен компромис, който обаче позволи на партията да излезе от политическата изолация. Но този компромис й позволи също така да избегне радикално възмездие за десетгодишното й управление и свързаната с него корупция.

ГЕРБ се завърнаха без да са се променили

Веднъж успокоили се, че не ги заплашват поредица от съдебни процеси, ГЕРБ решиха, че „сглобката“ не е вече в техен интерес. През всичките тези 9 месеца поведението им не беше като участник в управлението, а като опозиция, от която са се възползвали най-вече за постигането на конституционно „евроатлантическо“ мнозинство. Това ги сближи и с ДПС, макар упорито да отричаха, че има каквито и да било експлицитни договорки с Делян Пеевски.

Нещо повече, ГЕРБ решиха, че е дошло времето да бъдат „равноправен партньор“, удобно забравяйки, че са приети в управляващата „сглобка“ по принудата на обстоятелствата, за да се избегне безкраен низ от служебни правителства. И поискаха министри, хора в регулаторите, конституционни съдии, сякаш през десетте години на управлението им нямаха контрола върху почти всичко. И започнаха да постигат желанията си с обикновен рекет, притискайки партньорите си по всички начини.

Последният акт на действието беше „ротацията“, която приключи с едностранното „успешно“ приключване на мандата за съставяне на правителство – несъгласувано и с включени министри, които открито не пожелаха това. Всъщност актът беше преднамерен и целеше както да изпита границите на поносимост на ПП-ДБ, така и да ги унижи. Успя. Така ГЕРБ се завръщат на терена на бял кон, но без да са се променили или поне без да показват, че са си извадили някаква поука от времето на управлението си.

Грешките на ПП-ДБ

В тази игра няма невинни, макар главният действащ да беше лидерът на ГЕРБ. ПП-ДБ не разбраха нещо много важно – гражданите, които ги подкрепяха, особено ПП, очакваха възмездие за безобразията на предишното управление, очакваха справедливост, правосъдие, завръщане на порядъчността в политиката.

Ясно беше, че „сглобката“ е голям компромис, в който участващите си нямат никакво доверие, което би следвало да има поне две важни последици. На първо място такава конфигурация очевидно не можеше да реализира твърде дълбоки реформи, особено в правосъдието. Защото очакваната реформа би засегнала пряко определени фигури в ГЕРБ, които са станали и емблема на партията. Но напротив, с фанфари бяха приети конституционни промени, които в някои насоки бяха позитивни, но иначе по никакъв начин не накърниха уюта на предишните управляващи. С други думи не донесоха усещане за повече справедливост, а значи и не изпълниха целта си.

На второ място такава „сглобка“ не би трябвало по никакъв начин да се представя като стъпка към коалиция. Това не би било приемливо за много от поддръжниците на ПП особено. Каква коалиция с група, която многократно преди това е била квалифицирана като „мафия“? ПП-ДБ се показаха податливи на рекета от последните дни, защото изпаднаха в унизителната ситуация да молят за продължаване на преговорите, сякаш нищо не се беше случило, сякаш ГЕРБ не ги унизи пред цялото общество. Не трябваше да бъдат толкова отстъпчиви и да демонстрират страха си, че на едни нови избори ще изгубят подкрепа.

Не трябваше дори да демонстрират, че „сглобката“ е нещо като „евроатлантическо управление“, което е солидарно със съюзниците от НАТО. Демонстрираният „евроатлантизъм“ по същество изигра ролята на смокиновия лист, който да прикрие донякъде срама от една фактическа коалиция с ГЕРБ и ДПС, някак си парадоксално, но коалиция с „кръга Магнитски“ (каква ирония!)

Протеклата театрална драма с „ротацията“ предизвика сред публиката или омерзение от политиката изобщо, или забавление, достойно да измести много телевизионни шоута. Публиката беше в съспенс: ще има ли кабинет или не. Накрая всички разбраха, че това е било шоу, защото ГЕРБ очевидно не държаха много да спазят договореното преди 9 месеца, а ПП-ДБ се страхуваха много, че „сглобката“ ще се разпадне и бяха склонни да приемат всяка обида.

Управление без спечелени избори

Зад кулисите, обаче, има със сигурност една група в ГЕРБ, която си прави други сметки. След като отсега е ясно, че нови избори ще завъртят отново няколко пъти рулетката без резултат, в близко бъдеще страната ще се управлява от служебни правителства. Но този път това няма да са „правителства на Радев“, защото конституционните промени орязаха значително президентските правомощия в тази посока. Президентът ще може да избира за служебен премиер само от определен кръг лица, заемащи върхови позиции в държавата. Но ако погледнем сега този списък, веднага ще видим, че това са предимно кадри на ГЕРБ или свързани с ГЕРБ (с изключение на подуправителите на БНБ). А назначеният служебен премиер еднолично определя своите министри и президентът ще трябва само да подпечата този избор. Дали в ГЕРБ не се надяват по този начин ефективно да се върнат в изпълнителната власт, но без избори, без трудността да търсят партньори за правителствено мнозинство, а това значи и без да правят компромиси?

Служебното правителство ще е само за два-три месеца, но ако изборната рулетка продължи, ситуацията няма много да се промени. В поредицата служебни кабинети ще имаме преобладаващо представители на ГЕРБ, може и с любезното съдействие на ДПС съставът да се разнообрази. ПП-ДБ ще останат извън играта, освен ако не решат отново да се молят, което ще е равносилно на самоунижение. Колкото до опозицията, тя едва ли ще успее да се възползва от такава омерзителна ситуация. „Възраждане“ ще продължат да бъдат изолирани като крайно-дясна партия, която ще предлага все по-крайни решения. БСП ще потъва във вътрешни борби, опитвайки се да докаже, че ще оцелее дори ако прогони всичките си предишни лидери, всички издигнати от нея президенти, всички успешни нейни кметове, активните си европейски депутати и дори най-голямата си градска организация в София. ИТН ще се завърне сред феновете на „Шоуто на Слави“ и може да няма дълга партийна история, още повече, че вече няма и с кого да си сътрудничи.

Комедията свърши! Остава Фортинбрас да разпореди да изнесат труповете.

Изтеклата 2023 г. беше изпълнена едновременно с очаквания и с разочарования.

Очакванията бяха както за край на политическата нестабилност характерна за поредицата от парламентарни избори без резултат, така и за завръщане на справедливостта и доверието в институциите на държавата. Част от тези очаквания се осъществиха, други не.

Положително е, че вече шест месеца има редовно правителство, работещо с избрания парламент. Така се сложи край на дългия период на служебни кабинети, фактически извън контрола на Народното събрание. Макар и компромисно, редовното правителство пое управлението, зае се с текущите дела, но също така увеличи заплати и пенсии, справи се с няколко кризисни моменти, предприе активна дейност на международната арена, изглежда си спечели доверието на международните партньори.

Положително е също така, че две от исканията на протестиращите през 2020 г. граждани станаха факт: Бойко Борисов не е премиер, Иван Гешев не е главен прокурор. Беше отслабена и продължилата повече от десетилетие политическа хегемония на ГЕРБ, на местните избори София има нов кмет който не е от ГЕРБ, а от 12 районни кмета сега ГЕРБ има 3. Това се случи и във Варна, Силистра и Ловеч.

Гласуваните промени в Конституцията също частично отговориха на някои от очакванията. Съдиите станаха независими от прокурорите в своя ВСС. Прокурорите (т.е. държавното обвинение) по някакъв начин станаха подконтролни на парламента, а главният прокурор вече не всевластен и вече не е „един от тримата“ в съдебната система. Също така Конституционният съд ще има повече работа, защото ще могат да го сезират съдилищата и гражданите (макар и в точно определени случаи). Положително е, че Народното събрание ще заседава поне през първия месец на служебното правителство, като това ще осигури в случай на необходимост законодателни действия, особено що се отнася до бюджета.

Оттук насетне, обаче, останаха разочарованията.

Бойко Борисов не е премиер, но е сега основна фигура в управлението и непрекъснато показва, колко е значим. Нищо общо със спотаилия се през 2020 г. Борисов. Делян Пеевски получи нова и решаваща роля. Но ако през 2013 г. макар и за два дни да беше председател на ДАНС (което предизвика дълги масови протести и предсрочни избори), сега се самопредлага за премиер, възможно е да оглави ДПС и си позволява публични обиди към президента. Изобщо двамата се завърнаха „на бял кон“ в политическия процес, докато само преди три години очакванията бяха, че и двамата трябва да понесат съдебна отговорност за деянията си.

Иван Гешев не е главен прокурор, но такъв е неговият дългогодишен заместник. Дали очаквахме че тази „нова и пречистена“ прокуратура ще закрие „Барселона гейт“, ще заяви, че „парите и кюлчетата в чекмеджето“ не са действителни, ще отрече, че 60-те милиона подкуп са действително дадени. А Васил Божков е в България, но изглежда е договорил нещо срещу мълчание. Чувалите с пари за магистралите така и не се намериха, виновни няма.

Новата власт, въпреки че е „сглобка“, „некоалиция“, само временно сътрудничество, реши за действа едновременно и радикално по всички направления. Сякаш не беше ясно от самото начало, че днешното правителство не може да направи радикални реформи, най-вече в правосъдието, защото то самото е резултат от значителен компромис.

Пример са поправките в Конституцията, гласувани от конституционното мнозинство на ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС. Дори само тази компания предизвиква резерви към дълбочината на реформите. Напредък има, но съвсем не е значителен, ако говорим за съдебната власт. Например главният прокурор, макар и орязана власт, се назначава единствено от Прокурорския съвет, а не по негово предложение от президента. Така се отменя възможността, президентът да се противопостави на избора и да го върне за преразглеждане. Както се случи през 2020 г. Но тогава ВСС имаше удивителното право да предложи отново същият кандидат и президентът нямаше какво друго да направи, освен да го назначи. Сега дори този властови „стопер“ отпадна, но зад него прозира очевидното противопоставяне между днешното конституционно мнозинство и президента. Само че след 5 години президентът и мнозинството ще са други.

Освен това шестима от 10-членния Прокурорски съвет ще се избират от парламента с мнозинство от две трети. Чудесна идея, но какво ще стане, когато такова мнозинство липсва, когато парламентът е фрагментиран и не може дълго време да избере с това мнозинство повечето от членовете на прокурорската колегия? Ще може ли тя да работи в намален състав от 4-ма? Да не говорим, че изискването за класифицирано мнозинство от две трети за избора на държавните регулатори също може да доведе до тяхното блокиране и до безкрайни мандати на вече избраните. Дали не е по-добре едно обикновено мнозинство ясно да поеме отговорността за своите решения в тези случаи? Решения, които могат да бъдат променени от едно друго мнозинство. Или пък прокуратурата да стане част от изпълнителната власт, нали е държавно обвинение?

Други поправки в конституцията също разочароват, защото: а) направени са без обществен дебат; б) визират конкретен и преходен конфликт между партиите от конституционното мнозинство („сглобка+“) и президента. Под мотото, че България е парламентарна република, се ограничават рязко правомощията на президента, който обаче е избиран пряко. Парламентарният режим в България е като във Франция, наричан понякога „полупрезидентски“, но има правителство, избирано от парламента, а не назначавано от президента.

Орязани са значително президентските правомощия за служебното правителство – той ще може да избира за служебен премиер между лица от ограничен списък: председателя на Народното събрание, управителя или подуправителя на Българската народна банка, председателя или заместник-председателя на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник (пропускам очевидната грешка с предложението в списъка да е и върховен съдия). Освен това, ако президентът не назначи предложеното от така посочен премиер правителство в 7-дневен срок, то правителството се избира от парламента. Ако никой от посочените в списъка не приеме да бъде служебен премиер, какво трябва да направи президента? Може ли да назначи някого без неговото съгласие? И ако не хареса предложените министри и не ги назначи в 7-дневен срок, как си представяме парламент в оставка, не постигнал мнозинство за редовно правителство, да избере служебно такова? Може ли да се стигне до блокаж, в който просто старото правителство в оставка управлява до избора но ново от новоизбрания парламент? Как си представяхме това през април 2021 г.? Защото в такъв случай премиер до ноември 2021 щеше да продължи да бъде Бойко Борисов, а може би дори до април 2023 г.

Добре че отпадна текстът за промяната на националния празник. Да се противопоставят 23 май и 3 март не е много интелигентно. Ако един празник, отбелязват он всички страни, които използват кирилицата, стане национален български празник, те ще се откажат да го отбелязват. А 3 март е само български празник, в никакъв случай не е руски, а той трябва да отбелязва не една поредна война, а именно Освобождение, независимост, раждане на нова България.

Поривът към промени веднага и във всичко засегна и София след местните избори. В центъра на заниманията се оказа ПСА. Съветска или червена, няма значение, но защо някои решиха, че е специфично „руска“? В нейния състав само руснаци ли е имало, или също украинци, белоруси, казахи и много други от многонационалния тогава Съветски съюз? Издигнат е в памет на войниците на Руската федерация ли, или не по-малко и в памет на войниците на Украйна (и двете тогава в един и същи СССР). Да не говорим за проявата на изключително лош вкус с начина на демонстративно разрязване на статуите (те не са на Сталин, а са анонимни), за онази „торта“ дори не ми се говори. Лош вкус, най-малкото. Също така бъркотията с това, дали е „реставрация“, „демонтиране“ или „преместване“, остави у всички разочарование (и за едните, и за другите).

Но по-голямо разочарование предизвика последицата от това половинчато дело: беше предотвратено възможно местно споразумение между ПП-ДБ и БСП, което да позволи избора на председател на СОС и да предотврати „местна сглобка“ с ГЕРБ. Въпросът, който се налага е: кои бяха основанията за спешност на тази акция? Можеше ли да изчака пролетта? Това ли беше по-важно от коледната украса например (доста е бедна, нали?), или по-важно от прибирането на останалите след снеговалежа скършени и отрязани клони по кварталите (все още е пълно с тях), или да заработи както се очаква „заводът за отпадъци“ (не продължава ли той да генерира много боклук за депониране?). Или действително някой имаше особен интерес да доведе и СОС до формулата на националната „сглобка“?

Но най-оспорваното няма да е демонтажът/реставрацията/преместването на ПСА, а онова, което замислят да поставят на негово място. Не, въображението няма да стигне там да се появи съвременен (и като естетика) паметник на войниците от Обединените нации, спасили Европа от нацизма, нито монумент на антифашизма. Най-вероятно е да се появи някой Аспарух в стила на академизма от ХІХ век! За да ни напомни отново, колко сме елементарни и най-важното, колко далече от повечето европейци сме. Така разочарованието ще бъде наистина пълно и дълготрайно.

Мнозина наблюдатели и политици обясняват днешното правителство като евроатлантически, поставяйки приоритетно солидарността на България с нейните съюзници и най-вече, като емблема на тази солидарност, военната помощ за Украйна. Но демонстрираното усърдие се оказа много повече усърдно говорене, отколкото реалност – оказа се, че й предоставяме някакъв военен боклук, ставащ най-много за резервни части.

Голямото разочарование дойде от това, че евроатлантическата „сглобка“ на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС имаше като цена отказ от правосъдие и справедливост. Изведнъж се оказва, че вместо едно „правителство по принуда“, ръководено от ПП-ДБ с парламентарната подкрепа и минималното участие на ГЕРБ, имаме скрита коалиция на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС, при това с решаващото участие на Бойко Борисов и Делян Пеевски. Въпросът е: кое е по-важно, но също и кой каква цена ще плати накрая?

Още в хода на трудните преговори за сформиране на редовно правителство след поредните избори през октомври 2022 г. се заговори, че местните избори пре2023 г. ще бъдат в някакъв смисъл решаващи. Някои анализатори предвиждаха именно че резултатите им ще бъдат изпитание за „не-коалицията“ и дори предвиждаха впоследствие разпадането й. Общата картина на избраните кметове, обаче, показва че има промяна, но тя остава ограничена и нито една от съставките на правителственото мнозинство не може да си припише значителна победа.

Макар тези местни избори да изглеждат на мнозина като именно местни и ограничени от конкретните очаквания в 265 общини, изборите имат четири национални залога. Първият е до голяма степен класически: ще бъде ли преодоляна очевидната политическа хегемония на ГЕРБ в общините, особено в такива големи градове като София, Пловдив, Варна.

Вторият залог е, дали „Продължаваме промяната“ ще успее да се организира като стабилна политическа организация с видимо присъствие във всички общини, но и като основна алтернатива на ГЕРБ. Самата ПП е млада партия, с вероятно не много собствени местни организации и не много видимо присъствие в повечето общини.

Третият залог на изборите е, дали ДБ, в коалицията с ПП, ще успее да надхвърли София, да затвърди по-видимо присъствие в общините извън столицата. На предишните парламентарни изори от април 33% от избирателите на новата коалиция бяха от София. Но на изборите през 2022 г. 47% от избирателите на ДБ бяха от София. Така ПП-ДБ имат присъствие извън столицата най-вече благодарение на ПП.

Четвъртият залог на изборите е дали кандидатката за кмет на София на лявата коалиция Ваня Григорова ще успее да даде тласък на обновление на левицата или дори на формирането на ядро на една нова проевропейска и модерна левица. На изборите през 2019 г. Мая Манолова успя да събере в София широка палитра от гласове, критични към управленския модел на ГЕРБ в столицата. Сега кандидатката на левите софиянци е с по-очевиден ляв профил, макар да събира и значителен брой протестни гласове.

Избори без ентусиазъм

Всичко това, обаче, е в контекста на едно видимо много по-слабо участие на гражданите на тези избори: през 2019 г. активността е 49,8% на първия тур или гласували 3 093 213 избиратели, при 45% на първия тур или 2 713 979 избиратели през 2023 г. Спадът е почти 5% или 380 000 избиратели по-малко. Също така е показателно, че на втория тур избирателната активност е още по-ниска – 36,9%, което означава, че в повечето случаи са гласували най-вече или само избирателите на кандидатите на балотажа, докато другите са решили, че това не ги засяга. На първия тур бяха избрани 176 от 265 кмета (66,4%), но другата една трета трябваше да участват на балотаж. Но не навсякъде в общините наблюдаваме по-ниска мобилизация на гражданите за втория тур, едно изключение е София, където има малко покачване на участието на втория тур.

Причините за това оттегляне на гражданите от изборите са многобройни. Различни наблюдатели говорят за: „умора“ от поредица избори, които не успяват да намерят трайни решения; конкретната правителствена формула, наричана шеговито „сглобка“, основаваща се на съществени компромиси и съпътстващи трудности в управлението на доскорошния политически хегемон ГЕРБ и оспорващите „модела ГЕРБ“ партии от коалицията ПП-ДБ; нарасналото недоверие към политиката изобщо, привиждана като вид частни бизнес отношения, а не като публична дейност в интерес на обществото.

Но сред причините за липсата на ентусиазъм за гласуване на тези местни избори могат да се посочат и по-конкретни, свързани с различията между общините. От една страна се дебатират такива стари дискусионни теми като съдбата на Паметника на съветската армия в София, или такъв национален въпрос като помощта за Украйна във войната й с Руската федерация, затварянето на руската църква в София – все теми, които са или най-вече „софийски“, или национални, но нямащи много общо с конкретните теми на изборите в общините.

Най-сетне, силен фактор за липсата на ентусиазъм за гласуване беше скандалът с машините за гласуване – премахнати за първия тур и върнати за втория. Тепърва ще разберем, защо се стигна дотам, но скандалът показа и нещо, на което обърнахме по-малко внимание: машинното гласуване не действа разубеждаващо за избирателите, след като премахването му съвсем не доведе до по-голямо участие на изборите. И второто, в което за пореден път се убедихме – своеобразен рекорд на невалидните бюлетини: 554 525 или 20% от гласувалите. Това поставя под въпрос легитимността на избраните ОС най-вече, включително и поради регистрираните безобразия при броенето им от някои секционни комисии, позволили си да дописват, допълват, преиначават или дори направо да попълват хартиени бюлетини.

Така въпреки очакванията за особената роля на тези местни избори в политическия процес, участието на гражданите беше доста ограничено, а резултатите от изборите като цяло не показаха решителна промяна.

Подкопана ли е хегемонията на ГЕРБ?

Спадът в електоралната подкрепа за ГЕРБ вече се видя на национално равнище, когато от изборите след април 2021 г. партията вече не достига до предишните си резултати от над 1 млн. избиратели, а се движи в рамките на 500 000 – 600 000 на поредицата национални избори. На местните избори през 2023 г. ГЕРБ постигна избирането на 101 кмета (с отделни подкрепи на независими кандидати и местни коалиции са 106), което е очевидно по-малко от избраните през 2019 г. 133 кметове на партията. Но всъщност на сегашните избори ГЕРБ спечели в 7 нови общини, а загуби в 39. Сред значимите загуби са кметските места в София, Варна, Монтана, Кюстендил, Ловеч, Шумен и Силистра – 6 областни центъра. Но от друга страна спечели в Плевен.

Причините за тези общи загуби са както общи, така и специфични във всяка отделна община. Сред общите причини има очевидно отражение на факта, че ГЕРБ по същество са извън централната власт и нямат вече толкова ресурси, за да подхранват локалните си клиентели. Престижът на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов също беше подкопан от дългите протести през 2020 г., настояващи за оставката му като премиер. Но има и местни причини, най-вече произтичащи от недоволството на влиятелни местни бизнеси към управлението на ГЕРБ заради фаворизиране на техни конкуренти. Също и „гражданска умора“ от дългото управление на ГЕРБ в общините.

Една от причините бяха и вътрешните разногласия в самата партия по места, които са подхранили гласуването „всички срещу ГЕРБ“. В Шумен новият кандидат на ГЕРБ замени стария, но с това възбуди протест в самата партийна структура. В резултат още на първия тур кандидатът на ГЕРБ остана след този на БСП с разлика от 1 300 гласа, но на втория тур не спечели почти нито един глас в повече, докато кандидатът на БСП мобилизира вот от типа „всички срещу ГЕРБ“ и спечели с 10 000 гласа преднина. В Ловеч местната организация на ГЕРБ по същество се разцепи през 2013 г., след като от нея бяха изключени няколко важни местни фигури. Но сега ръководството на партията реши да не издига повече досегашния си кмет, което видимо е нажежило отново страстите. Макар кандидатката на партията да водеше на първия тур, на втория загуби от кандидата на ИТН, който удвои гласовете си, като отново донякъде има и ефект на „всички срещу ГЕРБ“.

В някои големи градове ГЕРБ заложи на кандидати, издигнати от други партии, като с подкрепата си се опита да си присвои евентуалната им победа. Но в Пазарджик, Благоевград и Кюстендил това не се получи: и на трите места подкрепените от ГЕРБ кандидати, които иначе имаха различни партийни подкрепи, но всичките бяха управлявали съответните общини много мандати поред, не спечелиха. А ГЕРБ само демонстрира слабостта си в тези общини: в Пазарджик листата на ГЕРБ за ОС е трета (8,9%), в Благоевград партията има 8,8% за ОС и е отново трета, в Кюстендил 8 партии в местна коалиция са първи, част от които е и ГЕРБ.

На трети места сработи най-вече тактиката „всички срещу ГЕРБ“ като израз на отхвърлянето на дългогодишно управлявали общините кметове. Така е в Силистра, където кандидатът на ГЕРБ беше втори и на двата тура, макар в ОС партията да е първа политическа сила. Очевидно кандидатът й, дългогодишен кмет, не успя да увеличи гласовете си между двата тура. Във Варна кандидатът за пореден път от ГЕРБ поведе на първия тур с 5 000 гласа пред конкурента си от ПП-ДБ. При това събра и два пъти повече гласове от подадените за партийната листа за ОС. Но на балотажа, макар да привлече още поне 13 000 гласа, остана втори с разлика от над 10 000 гласа – сработи отново тактиката „всички срещу ГЕРБ“, а ръководството на партията не прецени натрупаните негативи към управлението на партията във Варна и се оказа, че нямаше заместващ кандидат.

Най-значителна е загубата на ГЕРБ в София, където кандидатът на партията не успя да стигне дори до балотаж. Антон Хекимян получи на първия тур 66 792 гласа, а листата на ГЕРБ – 65 070. В сравнение с изборите през 2019 г. това е електорална катастрофа: тогава кандидатката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова получи първия тур 161 909 гласа, а партийната листа за ОС – 131 536. През април 2023, на парламентарните избори, ГЕРБ беше подкрепен от 121 296 избиратели в София. От тях сега потвърдиха вота си едва 54%.

Въпреки понесените очевидни загуби, ГЕРБ запази мястото си на първа партия по броя на избраните кметове – повече от два пъти в сравнение със следващите (ДПС и БСП). Освен това 50% от кметовете, избрани на първи тур, са от ГЕРБ. Кметове на ГЕРБ управляват в общини с общо над 2,3 млн. избиратели (35% от всички), което е четири пъти повече от избирателите на общините, управлявани от кметове на БСП или на ДПС. В осемте общини с над 100 000 избиратели в страната, кметове на ГЕРБ са в 5. Показателно е също така, че в малките общини до 10 000 избиратели кметовете на ГЕРБ са 43% и са най-много. ГЕРБ продължава да управлява в 11 областни града (от 28).

Макар и оспорена, хегемонията на ГЕРБ по същество се запазва. Също така защото оспорващите я в местната власт (ПП-ДБ и БСП) са в конкуренция и рядко се обединяват срещу хегемона. На балотажите в областните центрове (в 19 града), 7 са между ПП-ДБ и ГЕРБ, 2 са между ГЕРБ и БСП, 2 са между ПП-ДБ и БСП и 1 е между ГЕРБ и СДС. Останалите са между ГЕРБ и независими или други партии местни коалиции. Така не се вижда надделяваща ос на противопоставяне (донякъде това е ПП-ДБ срещу ГЕРБ, но само в 37% от тези случаи), а ситуация на „кръгова отбрана“ на всеки срещу всички. От друга страна в много общини имаме шарени конфигурации на местни коалиции, включително с участието на ГЕРБ, където партньори на партията са ВМРО, Левицата, ИТН, включително и шарена подкрепа за кандидати на ГЕРБ.

Ще успее ли „Продължаваме промяната“ да се структурира като основна алтернатива на ГЕРБ?

Вероятно е нужно да припомним, че ПП се появи на политическия терен през бурната 2021 г., когато очакванията бяха за радикална промяна на политическата хегемония на ГЕРБ. И ако първоначално на изборите през април и юли гражданите разпознаха като алтернативна партия ИТН, през ноември 2021 г. ПП надмина по броя на гласовете ГЕРБ и дори формира след дълги и трудни преговори разнородната коалиция с ДБ, БСП и ИТН. Правителството на Кирил Петков устоя едва 7 месеца, а на последвалите избори през 2022 г. ПП излезе втора след ГЕРБ, както стана и на парламентарните избори през 2023, но тогава ПП беше в коалиция с ДБ.

Въпреки тези електорални флуктуации ПП продължава да се самоопределя като алтернатива на „модела ГЕРБ“. Проблемът на тази нова партия е, че още не е успяла напълно да се структурира по места в общините и да постигне трайно електорално надмощие над ГЕРБ. През ноември 2021 г. все пак ПП направи значителни пробиви извън София, включително в областни градове като Благоевград, Смолян, Хасково, Пловдив, Стара Загора, Ямбол, Бургас, Варна, Добрич, Шумен, Силистра, Русе, Велико Търново, Плевен, Монтана. Или в 16 от общо 28 областни града ПП тогава имаше електорално надмощие над ГЕРБ. Това се оказа нетрайно, защото на последните парламентарни избори през 2023 г. вече новата коалиция ПП-ДБ успя да постигне надмощие над ГЕРБ само в София, Пловдив и Разград, а като цяло едва в 16 от общо 265 общини (в други 234 общини ГЕРБ имаше надмощие).

На настоящите местни избори ПП в коалиция с ДБ постигна някои емблематични успехи, като спечели кметските избори в София, Благоевград, Пазарджик и Варна. Но в първите два града успехът беше с много минимална разлика. Балотажът в София беше с кандидатурата на лявата коалиция на БСП и „Левицата“, докато в другите три града беше с кандидати на ГЕРБ или подкрепени от ГЕРБ. В общо 7 областни града балотажът беше между ГЕРБ и ПП-ДБ или подкрепяни от тях независими кандидати, което представлява 37% от всички областни центрове. Или тази картина показва, че макар основните „сблъсъци“ в тези градове да са между ГЕРБ и ПП-ДБ, това противостоене не изглежда да определя изцяло местните избори и новата коалиция (погрешно определяна като „градска десница“) все още не е успяла да се превърне в основен съперник на ГЕРБ.

ПП-ДБ излъчиха кандидати за кметове на 136 (от 265) общини, което е 51%. В почти половината общини коалицията нямаше кандидати, което несъмнено е съществен политически проблем. В областите Силистра, Търговище, Плевен, Пазарджик, Перник, Софийска, Ловеч, Бургас, Ямбол, Варна, Благоевград, Стара Загора (общо 12) ПП-ДБ имаше кандидати за кметове в по-малко от половината общини.

Показателен е и броят на общинските съветници на ПП-ДБ: общо 370, но в 140 общини (или 53%) няма нито един избран общински съветник на коалицията. Това също показва електорална слабост, особено извън София и някои от големите областни градове. В Софийска, Пернишка, Видинска и Добричка области присъствието на коалицията е извънредно слабо.

Ще успее ли ДБ, в коалицията с ПП, да надхвърли София?

Това е традиционна слабост най-вече на „градската десница“ от ДБ (формация от 3 партии, ДСБ, Зелено движение и „Да, България“). На изборите през април 2021 47,1% от гласувалите за тази формация са от София, през юли 2021 г. това са 42,7%, през ноември 2021 – 45,4%, а през 2022 – 47,4%. Ако направим същото изчисление за дела на ДБ в трите най-големи града на България (София, Пловдив и Варна), резултатите са: ноември 2021 – 56,8%; 2022 – 59,3%.

Но за сравнение, сред избирателите на ПП на изборите през ноември 2021 г. от София са 27,5%, а през 2022 г. – 27,8%. А на последните парламентарни избори през 2023 г. 33,5% от избирателите на коалицията ПП-ДБ са от София. Това означава, че именно благодарение на ПП коалицията успява да излезе от София, макар и не толкова решително, защото все пак ако направим същото изчисление за трите най-големи града, новата коалиция получава само от тях 45,7% от всичките си гласове.

Тази структура на подкрепата за ПП-ДБ показва слабост в провинциалните и по-малките общини. Избраните кметове на коалицията управляват общини с 270 444 избиратели общо, което е 4% всички избиратели (за сравнение ГЕРБ има кметове в общини с 2,3 млн. избиратели или 35%). В 129-те най-малки общини (с под 10 000 избиратели), ПП-ДБ няма нито един избран кмет, докато ГЕРБ има 55, БСП – 19, а ДПС – 14.

Иначе в София със сигурност ПП-ДБ постигна сериозен успех не само с позицията на кмет на общината, но и със спечелването на почти всички позиции на районните кметове: 19 от 24, докато през 2019 ГЕРБ имаше 12 от 24.

Но София също показа някои слабости на коалицията ПП-ДБ. На първо място убеждението, че става дума за едни и същи избиратели. Вярно е, че част от избирателите на двете съставки вероятно се припокриват, но множество по-детайлни проучвания показват, че ПП има различен електорален профил и гласуващите за тази млада партия не припознават непременно ДБ като техен представител. Особено онази по-млада част, която около протестите през 2020 г. демонстрира не само съпротива срещу корупцията, но и съпротива срещу глобалния корпоративен капитализъм.

ПП позволи на новата коалиция за излезе извън средите на „градската десница“, на по-скоро успелите в живота, и да бъде припозната като представител на други, не толкова успели, категории избиратели. Успехът в София в западните квартали и Кремиковци, където на парламентарните избори през април и юли 2021 г. ИТН измести ГЕРБ, е показателен. Но именно балотажът в София, толкова неочакван преди изборите, поставя под въпрос този успех, защото на терена се появи нов конкурент за „народния“ вот.

В София кандидатът на коалицията Васил Терзиев получи на първия тур 119 121 гласа, а партийната листа за ОС – 112 087 гласа, т.е. почти пълно съвпадение. Но на парламентарните избори само преди 5-6 месеца, ПП-ДБ беше подкрепена от 192 343 софиянци. Така в общ план имаме мобилизацията само на 58% от тях, което е сигнал за съществен проблем. Вярно е, че по време на кампанията се разрази яростен спор за роднините на Васил Терзиев, а кампанията за отхвърлянето му от „синя София“ беше олицетворена от кандидата Вили Лилков. Макар кампанията да не успя и коалицията „Синя София“ (официално КОД) да получи 15 210 гласа за общинските си съветници, а кметският й кандидат дори повече – 21 326, се оказа, че София не е толкова „синя“, колкото по традиция я представят. Но все пак, на втория тур Васил Терзиев увеличи гласовете си на 175 044, с почти 63 000 гласа в повече, макар и с много малка разлика от около 5 000 гласа пред втората – Ваня Григорова.

Картата на Землевеж показва разпределението на вота по секции в София на балотажа между Васил Терзиев и Ваня Григорова. Очевидно е разделението между южните райони и центъра от една страна и запада, севера и периферията – от друга.

Има ли основания за нова левица?

Най голямата партия на левицата, БСП, има основания да говори за спечелени позиции: тя спечели в 13 нови общини, но и загуби в 8 други, така че общият баланс спрямо местните избори през 2019 г. е +5. По-същественото е, че партията разшири и укрепи позициите си в североизточна България. Тя спечели кметското място в Шумен, затвърди позициите си в Русе, постигна успех с подкрепения от нея независим кандидат в Разград и затвърди позициите си в общините край Добрич.

Съществен успех за левицата е балотажът в София, където Ваня Григорова постигна много висок резултат, макар и да не спечели кметското място. Показателно е, че лявата кандидатка спечели на първия тур 80 875 гласа, което е почти два пъти повече от гласовете, подадени за партийната листа на БСП в София (45 291). На втория тур тя удвои гласовете си (170 258), добавяйки почти 90 000 нови гласа. Съвсем очевидно Ваня Григорова събра и на двата тура значителна подкрепа от страна на избиратели извън тези на БСП, но особено на втория тур – значителен протестен вот на хора, отнасящи се критично изобщо към управлението. Също така е очевидно, че това са различни групи избиратели, оказали се на една позиция в съвсем конкретни обстоятелства, но в никакъв случай и потенциален електорат за някакъв нов или обновен политически проект. Но по-същественото е, че Ваня Григорова беше изключителен кандидат нe толкова на цялата БСП (националното ръководство достатъчно дълго време показа, че тя е само „една от многото номинации“), а на софийската организация на партията. Това, очевидно, е особеност, чието развитие предстои.

БСП като цяло запази броя на избраните си кметове: 37 през 2023 при 38 през 2019 (без кметовете, избрани от местни коалиции с участието на БСП, където обаче самият етикет „БСП“ е сред много други). Избрани кметове на БСП са в общини с общо 620 643 избиратели, което я прави втора след ГЕРБ, но това е почти четири пъти по-малко от ГЕРБ. Основната част от избраните кметове на БСП са в общини с под 50 000 избиратели и само 2 в градове с повече от 50 000 избиратели. Но според броя на избраните членове на ОС (14,3% от всички), БСП е на трета позиция след ГЕРБ (30%) и ДПС (17%). Макар партията да отчита нараснал брой на подадените за нейните кандидати в ОС гласове спрямо 2019 г., няма съществена промяна в общия електорален тренд на партията, а той е поне от 2017 г. негативен.

Тези успехи са съпътствани и от загуби, но също и от особености. Значителна загуба е в Перник: преизбраният кмет Станислав Владимиров получи още на първия тур над 50% от гласовете. През 2019 г. той беше избран като кандидат на БСП, но на тези избори БСП практически го принуди да напусне партията, поради конфликт с ръководството. На сегашните избори на първия тур преизбраният кмет със собствена листа получи 28 514 гласа, много повече от официалния кандидат на БСП (1 106 гласа) и много повече от 916-те гласа за общинската листа на БСП. Съвсем очевидно по-голямата част от социалистите в Перник го подкрепиха, както и мнозина от други партии, вероятно също и от ГЕРБ, които не издигнаха кандидат, а решиха да го подкрепят. Показателно е, че за листата на ГЕРБ за ОС в Перник гласуваха 7 310 избиратели, а за листата на движението на самия клет – 7 563. Но двете листи заедно събират по-малко от 15 000 гласа, едва 53% от гласувалите за преизбирането на кмета. БСП загуби в Перник много.

Особена е ситуацията и в Русе, където подкрепеният от БСП кандидат беше преизбран, но преди това беше изключен от БСП. Парадоксална ситуация, при която през 2019 г. той получи на първия тур 19 297 гласа, а през 2023 – 15 267 – по-малко, но в сравнение с листата на БСП за ОС (7 341 гласа), два пъти повече. Следователно и тук кметът получава подкрепа от една по-широка общественост, а БСП може да си приписва победа в Русе, но тя е особена.

Подобна е и ситуацията в Разград, където независим кандидат, подкрепен от БСП, печели. Кандидатът, спечелил изборите, дълго време свързан с БСП, този път решава да се кандидатира като независим и това очевидно има някакво значение (предишният кмет е пак от БСП, но е друг). В Русе избраният кмет получава на първия тур 3 250 гласа, но това е повече от получените за ОС 2 118 за БСП. Подобна на горните ситуация.

В 66 общини БСП няма нито един избран съветник (25% от всички общини), в почти толкова (53) има над 5 съветника (сред които 7 областни града). Като цяло няма драстична промяна. Като цяло лявото политическо пространство в България остава ограничено до не повече от 300 000 избиратели (БСП и Левицата на парламентарните избори 2023 г. получават общо малко над 280 000 гласа, а през 2022 г. БСП и „Изправи се България“ имат малко над 258 000 гласа) – и в двата случая 10-11% от гласувалите. Местните избори не показват значителна промяна.

Ще оцелее ли правителството?

Имаше очаквания, че местните избори ще променят съотношенията между съставките на управляващото мнозинство и ще доведат до предсрочни избори. Всъщност това зависи от убедеността на ПП-ДБ или на ГЕРБ, че едни предсрочни парламентарни избори ще им донесат значителна полза. Резултатите от местните избори, макар да показват известна промяна в съотношението на силите, по никакъв начин не говорят категорично за победата на едната или другата страна. Поради това най-вероятно няма да има ентусиазъм за нови избори, поне до европейските през пролетта на 2024 г.